BLUE JEANS & WHITE T-SHIRTS
From HopefulX
Беше 7:23 сутринта, когато за първи път отворих очи. Не помня датата, нито деня от седмицата, но знам, че бях в съзнание. Много е странно, защото никога не се будех толкова рано, просто е твърде чуждо за мен. Аз съм нощна птица, а в тъмнината и самотата, мислите ти се избистрят и знаеш, че трябва да направиш нещата, които според теб са правилни. Лошото е, че в повечето случаи грешиш.
Бях буден, пълен с енергия и пориви за нещо различно. Часът все още беше 7:23. Изправих се на крака и за малко да не се пречукам заради всичките ми дрехи които бяха по земята. Взех си душ и се опитах да намеря някакви чисти дрехи от пода. Единствените които не смърдяха, бяха чифт тесни сини дънки, които палаво очертаваха задника ми и една горе доло бяла тениска (ако мръсно бялото се броеше за чисто, поне не миришеше). Облякох се и усетих, че стомаха ми има нужда от калории и протеини, за да ме остави на мира. В кухнята нямаше нищо, само останки от полуготови храни и хиляди бутилки от уиски и бира. Алкохола не беше моят порок, вече 5 години съм трезвен, но приятелите ми и курвите които идваха в нас му се наслаждаваха. Беше ми трудно да ги гледам, когато се гърчеха от този наслада, наречена алкохолен делириум и животинския секс който правеха. Но поне от време на време се забавлявах как тъпите путки се оповръщаха и агонираха, може би това е някакъв мой извратен фетишизъм.
От компютърам ми звучеше Боб Дилън, помня го защото ми се забиха в главата няколко реда от неговата песен “…how does it feel, to bе on your own, with no direction home, like a complete unknown, like a rolling stone…” и цял ден си гo припявах. Бях сам, мисля, че не бях говорил с някого от дни, дори не помня както съм правил предишните дни. Трябваше да изляза, а и бях много гладен. Тогава дойде един от важните въпроси, да си взема ли скейтборда или фотоапарата. Винаги можеше да взема и двете, но тогава щях да бъда като курва, без да знае какво иска и на кого да се отдаде. В „Пътят на Самурая” казват, че трябва да вземеш всяко едно решение за седем вдишвания, ако ли не ще изпуснеш най-важното от живота. Часът все още беше 7:23, мисля, че часовника ми е развален. Избрах фотоапарата, може би защото ми харесваше да се крия зад обектива. Заредих черно-бял филм и си взех iPod-а. Пуснах си отново Боб Дилън, може би ми се искаше да имам неговата смелост, на десет годишна възраст да напусна семейството си и да заживява на улицата, поради една единствена причина, да бъда напълно свободен. Взех камерата и си обух единствените чисти кецове. Отправих се на някъде, но странното е, че не помня на къде. Просто краката ми ме водеха, но усещането беше като левитиране.
По улиците нямаше никой, бях напълно сам. Мислех си „Явно е ден в който всички си почиват.”. Имах желанието да снимам някоя жена, да и направя портрет, дори мъж или дете, но нямаше никой. Толкова бях зажаднял за среща с човешко същество, но този път не да го снимам от далеч, а да проведа нормален разговор. Вървях или може би левитирах с часове, не съм сигурен, но бях напълно сам. Погледнах часовника си, а той все така отмерваше 7:23. Сънувах ли, но всичко изглеждаше толкова реално. Нашите неврони не могат да намерят разликата между сън или реалност, за тях всичко е едно и също. А може би сега бях в истинската реалност, а всичко останало беше сън. Не можех да възприема, че това е реалността, една обикновенна и жестока самота. Ако можех само с някой да си поговоря…нямаше никой. Бях заобиколен от сгради, всичко ми беше толкова познато, но знаех, че за първи път съм тук. Ако това беше реалността, поне да бях си взел скейтборда, щях да мога да се насладя напълно на това празно място. А сега фотоапарата и черно-белият филм ми носеха само сивотата. Не се страхувах, аз винаги съм бил един скитник, живеещ отдръпнат от хората, въпреки, че бях заобиколен от тях. Един обикновен вълк единак. Исках да мога да го контролирам, за първи път исках да се срещам с хора, исках да узная повече за хората които снимах. Вече не исках да стоя от разстояние, скрит зад параван, исках да говоря с тях, да почуствам малко от техният парфюм.
Времето минаваше, а аз все още не бях стигнал до никъде. Дали това е град или пустиня, или просто поредната шега на извратеното ми съзнание. Не съм добър в описанията или може би моята фантазия ми се подиграваше. Никога няма да мога да опиша тези улици, които извървях. И ето къща, най-накрая къща, която е толкова ясна.Беше от онези типични американски къщи, дървена с 4 стаи на един етаж. Но колкото и грозновата да беше тя…вратата…ВРАТАТА. Застанах пред красива бяла врата, с изящна дърворезба, изобразяваща неща неразбираеми за мен. Изглеждаше като битка между човек и сянката му, а сянката ту изчезваше, ту се появяваше. Влязох без да почукам, пред мен застана човек, беше на около 70 години, слаб с изпити черти, седнал на канапе и гледащ в нищото. Около него имаше толкова много снимки с лица на хора, но в нито една от снимките нямаше страстта и любовта към това лице, просто една сянка.Толкова се зарадвах, че виждам някого, че започнах да крещя, но той не ме чу. Махах, скачах, показвах му смешни физиономии, но той не ме виждаше. Натъжих се, дори може би пуснах за първи път от години сълза, мисля че това беше страх. Разгледах къщата, нямаше нищо в нея, освен старият човек, снимките му и канапето на което беше седнал. Застанах пред него, седнах на земята и се разплаках, а той… а той започна да плаче с мен.
Часът беше 7:23, когато аз отворих очи.
