Войникът

За съжаление още една стория, която не мога да довърша

 

Войникът

 

Времето спря, тишината обля пространството,а той не спираше да я гледа. Когато я докосваше, винаги си мислеше „Не искам да те нараня, а ти си толкова крехка”. Косата й, дълга, начупена, червена, която описване нежните очертания на бледото й лице. Луничките бяха накацали по лицето й, като звезди, които си търсеха техният мечтател. Накрая стигна до очите й, тя имаше най-прекрасните очи в целият свят, лявото синьо, като девствено море, дясното зелено, като разцъфваща пролет. Всеки, който погледнеше тези очи, оставаше парализиран.Тези очи  намираха добротата в  Медуза, те не те превръщаха в камък, когато ги погледнеш, но ти отнемаха от частицата любов , като ги разменяха за капка надежда.

Чу се тътен, който се превърна в ужасно бучене, докато артилерийските истрели не  разтресоха земята, разхвърча се пръст навсякът, войникът изпусна снимката на неговата любима и си покри главата с ръка. Снимката падна до лицето на най-добрият му приятел, той лежеше мъртъв. Снимката застана жално, като последна целувка за изгубеният приятел. Войникът се огледа и видя, че окопът все още е здрав, водните запаси не бяха пробити, а храната не беше замърсена. Не се страхуваше, всички около него бяха мъртви, цялата рота от приятел, познати, непознати бяха умрели. Немските войници бяха обградили окопите им и вече осми ден ги обстрелваха. Войникът знаеше, че подкрепление няма да има, беше сам заобиколн от врагове. Всички бяха измрели още на първият, но като почудо тялото на най-добрият му приятел падна върху него и го спаси. Единствено снимката на неговата любима го крепеше да не полудее.  Всеки ден той я гледаше непрекъснато и търсеше утеха в нейните очи. Той бе приел смъртта, чакаше я, знаеше, че никога няма да види любимата си, няма да види майка си и баща си, няма да види съучениците си. Годините му бяха едва 19, но 2те години прекарани на бойното поле, бяха изтрили всеки  един спомен от детския живот. Тези 8 дни му се струваха като 8 години…всяка от която, той си представяше как пътуват с нея, прегръщат се, целуват се, гъделичкат се, гонят се, пишат имената си по дърветата, как ще видят  Париж, Рим, Инстамбул, Шанхай. За тези 8 дни той изживя пълното щастие, стискайки здраво неговата пушка. Защо не идва смъртта мислеше си той, защо трябваше да продължава да живее в този ад, до мъртвите си бойни другари.

Враговете си мислеха, че техните окопи, крият тайно оръжие с което може да се победи всеки. Страх ги беше да се доближът. Виждаха в тези окопи дяволът, за това, продължаваше артилерийският обстрел. Знаеха, че никой не можеше да оцелее от тази огнева мощ, но й знаеха, че дяволът е безсмъртен.

Bombs

Това е кратка история, която написах преди много време… за много хора тя не е довършена…за мен беше…но сега не знам…

Джеймс  беше изнервен, чакаше този ден от толкова дълго време. Не можеше да спи, не можеше да яде, защото тя най-накрая искаше да го види. Сърцето му биеше лудо и в същото време го плахо като на малък заек.Твърде много се притесняваше и това му се отразяваше зле на здравето. Всички тези безкрайни часове в които агонизираше за нейното лице, скоро щяха да бъдат забравени.

Каролайн беше въодушевена, беше и писнало да мъчи нейният ухажор. Всеки ден преди да заспи си представяше тази първа среща. Лъчезарното и лице  можеше да заслепи и слънцето. Тя беше винаги усмихната и можеше да разсмее и умиращ човек . Всичките тези часове на търпение и упоритост, да му покаже, че е единствената за него, скоро щяха да бъдят забравени

Джеймс и Каролайн, бяха лудо влюбени един в друг още от пръв поглед, но тяхните особености, ги разделяха вече година. Той беше романтичен, дори ужасно романтичен, което подтискаше повечето хора, но не и нея. Тя беше от онези жени, за които се говори само в приказките, една едничка на света. Целувката, за която бленуваха и двамата, щеше да превърне смъртта просто в една прозаична дума.

В този ден войната започна, а бомбите заваляха като пролетен дъжд…

BLUE JEANS & WHITE T-SHIRTS (english translation, before the correction)

The first translation, before the correction !      

               BLUE JEANS & WHITE T-SHIRTS

From Lyubomir Ignatov

It was 7:23 in the morning, when for the first time in my life I opened my eyes. I don’t remember the date, neither the day of the week, but I knew, that I was in consciousness. It was so strange, ‘cus I have never woke up so early, it just was too strange for me. I am a night birth, and in the darkness and loneliness, my thoughts are getting so clear and you know, that you must do the things,  that are so right for you. But it’s too bad, that in most of the cases you are wrong.

I was awake, full with energy and impulses for something different. The hour was still 7:23. I got up from my bed, and damn, I narrowly smash my fuckin’ head and die,’ cus all the clothes that was on the floor. I took a shower and I tried to find some clean clothes from the floor. The only one that wasn’t smelling, was a pair of tight jeans, which was making my ass look so naughty and a so so white t-shirt (if the dirty white was counting for clean, at least it wasn’t smelling). I put on my clothes and I felt that my stomach need some calories and proteins, just to leave me alone. In the kitchen I didn’t find anything, just leftovers from fast food and countless numbers of bottles of booze. The liquor wasn’t my vice, from 5 years I’ve been sober, but my friends and the whores who was partying often at my place, just was fucking adoring it. It was really hard to watch them, when they writhe in pleasureness, called alcolohic delirium and fucking like animals. But still from time to time I was entertaining with the stupid bitches who was puking themselves all over and agonized, maybe that was some pervert fetishism.

The sound of my pc was Bob Dylan, I remember it, ‘cus it just stuck in my head few lines of his song – “…how does it feel, to bе on your own, with no direction home, like a complete unknown, like a rolling stone…” and I was singing it in my mind the whole day. I was alone, I think I hadn’t spoken with anyone from days, I even don’t remember what I had done the last few days. I had to go out and I was so hungry too. Than it just hit me, it was the most important  question to get my skateboard or my film camera. I was able always to take them both, but then I would turn to a whore, whom never knew what she wants and who do she prefer. In the book “The Way  of the Samurai” it’s written that you must take every single  decision  for 7 breathes in, if now you will lost the most important thing of life. The time was still 7:23, I think that my watch is broken. I chose my camera, maybe ‘cus I like to hide behind the lens. I put black and white roll of film and I took my iPod. I played again Bob Dylan, maybe ‘cus I wish to have his guts, when he was 10, he left home and started to lives on the streets and the reason was just one, to be free… I put again, my last pair of clean sneakers and I went out. I took a direction, but the strangest thing is that  I didn’t know to which way I chose. My feet was taking me to somewhere, but the feeling was like levitation.

On the streets I didn’t met anyone, I was completely alone. I thought it was a day, which everyone was resting. I had the desire to take a picture of some random girl, to make her a portrait, but for fuck sake, there was no one. I was so craving to meet a human, but this time not to hide behind my camera, I wanted a normal conversation. I was walking or maybe I was levitating with hours, not sure, but I was completely alone. I looked at my wristwatch again, but it was still 7:23. Am I dreaming, but everything was so real. Our neurons can’t find the difference between what is reality and what is dreaming, for them everything is the same. Or maybe I was in the real reality, and everything else was a dream. I didn’t want to accept that the reality is just a stupid cruel loneliness. If I had the chance, just to speak with someone…there was no one. I was roundabout from buildings, everything was looking so familiar, but I knew,  I was here for the first time. And if that was the reality, damn, at least to had my skateboard, I would enjoy this gray empty world till my last breathe. And now my film noir camera was bringing me only the prose of existence. I wasn’t afraid,  I’ve always been a bum, shrink from living people, although I was surrounded by them. a lone wolf. For the first time I wanted to meet people, I wanted to know more about the people that I shoot. No longer wanted to stay at a distance, hidden behind a screen, I wanted to talk to them, to feel some of their perfume.

The time was passing by and I still hadn’t reach anywhere. Is it a city or desert, or just another joke of my perverse mind. I’m not good at descriptions, or maybe my imagination mocked at me.  I never will be  able to describe these streets that have walked.  And finally a house,  and this house was so clear. It was like a typical American wooden house, with 4 rooms on one floor. But no matter how ugly the house was….the DOOR…the DOOR. I stood in front of a beautiful  white door, with exquisite carvings depicting things incomprehensible to me. It looked like a battle between man and his shadow, and the shadow was disappearing and appearing. I entered without knocking, a man stood before me, he was about 70 years old, faint and hollow-cheeked, sitting on sofa and looking at nothing. Around him there were so many photos with faces of people, but none of the pictures had the passion and love for that person, just a shadow. I was so exited that I see someone that I started to scream, but he did not hear me. I was waving, jumping, showing him funny faces but he did not see me. I got really sad, maybe even I let the first drop of tear of years, I think it was fear. Looked around the house, there was nothing, except the old man, his pictures and the couch. I stood before him, sat down and cried, and he … and he began to cry with me.
The time was 7:23 when I opened my eyes.

BLUE JEANS & WHITE T-SHIRTS

                      BLUE JEANS & WHITE T-SHIRTS

From HopefulX

 

Беше 7:23 сутринта, когато за първи път отворих очи. Не помня датата, нито деня от седмицата, но знам, че бях в съзнание. Много е странно, защото никога не се будех толкова рано, просто е твърде чуждо за мен. Аз съм нощна птица, а в тъмнината и самотата, мислите ти се избистрят и знаеш, че трябва да направиш нещата, които според теб са правилни. Лошото е, че в повечето случаи грешиш.

Бях буден, пълен с енергия и пориви за нещо различно. Часът все още беше 7:23. Изправих се на крака и за малко да не се пречукам заради всичките ми дрехи които бяха по земята. Взех си душ и се опитах да намеря някакви чисти дрехи от пода. Единствените които не смърдяха, бяха чифт тесни сини дънки, които палаво очертаваха задника ми и една горе доло бяла тениска (ако мръсно бялото се броеше за чисто, поне не миришеше). Облякох се и усетих, че стомаха ми има нужда от калории и протеини, за да ме остави на мира. В кухнята нямаше нищо, само останки от полуготови храни и хиляди бутилки от уиски и бира. Алкохола не беше моят порок, вече 5 години съм трезвен, но приятелите ми и курвите които идваха в нас му се наслаждаваха. Беше ми трудно да ги гледам, когато се гърчеха от този наслада, наречена алкохолен делириум и животинския секс който правеха. Но поне от време на време се забавлявах как тъпите путки се оповръщаха и агонираха, може би това е някакъв мой извратен фетишизъм.

От компютърам ми звучеше Боб Дилън, помня го защото ми се забиха в главата няколко реда от неговата песен “…how does it feel, to bе on your own, with no direction home, like a complete unknown, like a rolling stone…” и цял ден си гo припявах. Бях сам, мисля, че не бях говорил с някого от дни, дори не помня както съм правил предишните дни. Трябваше да изляза, а и бях много гладен. Тогава дойде един от важните въпроси, да си взема ли скейтборда или фотоапарата.  Винаги можеше да взема и двете, но тогава щях да бъда като курва, без да знае какво иска и на кого да се отдаде. В „Пътят на Самурая” казват, че трябва да вземеш всяко едно решение за седем вдишвания, ако ли не ще изпуснеш най-важното от живота. Часът все още беше 7:23, мисля, че часовника ми е развален. Избрах фотоапарата, може би защото ми харесваше да се крия зад обектива. Заредих черно-бял филм и си взех iPod-а. Пуснах си отново Боб Дилън, може би ми се искаше да имам неговата смелост, на десет годишна възраст да напусна семейството си и да заживява на улицата, поради една единствена причина, да бъда напълно свободен. Взех камерата и си обух единствените чисти кецове. Отправих се на някъде, но странното е, че не помня на къде. Просто краката ми ме водеха, но усещането беше като левитиране.

По улиците нямаше никой, бях напълно сам. Мислех си „Явно е ден в който всички си почиват.”. Имах желанието да снимам някоя жена, да и направя портрет, дори мъж или дете, но нямаше никой. Толкова бях зажаднял за среща с човешко същество, но този път не да го снимам от далеч, а да проведа нормален разговор. Вървях или може би левитирах с часове, не съм сигурен, но бях напълно сам. Погледнах часовника си, а той все така отмерваше 7:23. Сънувах ли, но всичко изглеждаше толкова реално. Нашите неврони не могат да намерят разликата между сън или реалност, за тях всичко е едно и също. А може би сега бях в истинската реалност, а всичко останало беше сън. Не можех да възприема, че това е реалността, една обикновенна и жестока самота. Ако можех само с някой да си поговоря…нямаше никой. Бях заобиколен от сгради, всичко ми беше толкова познато, но знаех, че за първи път съм тук. Ако това беше реалността, поне да бях си взел скейтборда, щях да мога да се насладя напълно на това празно място. А сега фотоапарата и черно-белият филм ми носеха само сивотата. Не се страхувах, аз винаги съм бил един скитник, живеещ отдръпнат от хората, въпреки, че бях заобиколен от тях. Един обикновен вълк единак. Исках да мога да го контролирам, за първи път исках да се срещам с хора, исках да узная повече за хората които снимах. Вече не исках да стоя от разстояние, скрит зад параван, исках да говоря с тях, да почуствам малко от техният парфюм.

Времето минаваше, а аз все още не бях стигнал до никъде. Дали това е град или пустиня, или просто поредната шега на извратеното ми съзнание. Не съм добър в описанията или може би моята фантазия ми се подиграваше. Никога няма да мога да опиша тези улици, които извървях. И ето къща, най-накрая къща, която е толкова ясна.Беше от онези типични американски къщи, дървена с 4 стаи на един етаж. Но колкото и грозновата да беше тя…вратата…ВРАТАТА. Застанах пред красива бяла врата, с изящна дърворезба, изобразяваща неща неразбираеми за мен. Изглеждаше като битка между човек и сянката му, а сянката ту изчезваше, ту се появяваше. Влязох без да почукам, пред мен застана човек, беше на около 70 години, слаб с изпити черти, седнал на канапе и гледащ в нищото. Около него имаше толкова много снимки с лица на хора, но в нито една от снимките нямаше страстта и любовта към това лице, просто една сянка.Толкова се зарадвах, че виждам някого, че започнах да крещя, но той не ме чу. Махах, скачах, показвах му смешни физиономии, но той не ме виждаше. Натъжих се, дори може би пуснах за първи път от години сълза, мисля че това беше страх. Разгледах къщата, нямаше нищо в нея, освен старият човек, снимките му и канапето на което беше седнал. Застанах пред него, седнах на земята и се разплаках, а той… а той започна да плаче с мен.

Часът беше 7:23, когато аз отворих очи.

2 words

They meet

They talk

They watch

They walk

Few days

Maybe more

They are in the park

They talk

They watch

She watches

She feels

He thinks

They watch

They talk

They lie

She cuts

She bleeds

He licks

He says

Your Blood Tastes Good

She watches

She thinks

She loves

He thinks

They fuck

She loves

He cums

They think

They talk

He goes home

She cries

He thinks

She thinks

She cries

He doesn’t care

She draws

She thinks

She loves

She cries and dreams

I care

I have felt the same

We talk

We dream

We are not alone

HopefulX